Сухи, тъжни, безкомпромисно жестоки дни се редят и се изнизват подобно на морски пясък измежду широко отворените пръсти на вечността ... И някак с тъжна усмивка установявам, че просто съм спрял да мечтая, спрял съм да живея.
А може би това е защото ме е страх от непосилната тежест на моите претенции към неосъществените ми мечти. Страхът от това, че разликата между реалния и мечтания свят е огромна, ме кара да огранича мечтите си в робските окови на ежедневните задължения. Задълженията ми, като жесток и кисел властник, поел бича в силната си десница, ме принуждават да вървя в посоката на безвъзвратно изтичащата от родното кътче вода, губеща се в далечните пенливи води на реката - майка и тираничен повелител, водеща децата си на сигурна гибел, разчитаща единствено на наивната доверчивост на нежно приласканите детски сърчица. А те туптящи радостно, игриво се вълнуват и впечатляват от всяка подробност на съвършенно изглеждащия, заобикалящ ги с дружелюбно изражение, свят, който при всеки удобен случай краде от чистия животворен ентосиязъм на водните молекулки, изхвърляйки сред пенливия поток отровния си жлъчен сок, способен да убие дори този хищен, див, ужасяващо жесток и приспособен свят ...